вторник, 29 януари 2013 г.

До Анкина скала и Червената скала


В неделя аз, Петър, Славей и Добрин потеглихме за Червената скала през с. Добростан. Паркирахме до една огромна, загадъчна вила.

Пътеката започваше точно срещу вилата. Малко трудна е за откриване, но ние все пак знаехме от къде започва.

Навлязохме в прохладната гора и си отдъхнахме от топлината. Августовското слънце прежуряше и беше доста горещо. От двете страни на пътеката се червенееха огромно количество ягоди. Толкова много и толкова големи ягоди не бяхме яли и виждали до сега. Не можехме да ги подминем ей, така... Нападнахме ги без много, много да се церемоним. Вкусният плод ни освежи и повиши настроението. Ядяхме и не спирахме. Натъпкахме се като, че ли никога не сме виждали ягоди. В действителност такава вкусотия скоро наистина не бяхме яли. Позабавихме се, но какво от това нали си похапнахме и освежихме?!


Вечерник

Малко преди обед стигнахме до Червената скала. От юг има пътека, която слиза надолу под нея и от където може да се види колко е отвесна и стръмна. Тръгнахме по пътечката за да покажем на Добрин и Славей как изглежда скалата отстраниТогава Петър съзря нещо, което шаваше под върха на скалата. С бинокъла успя да разгледа по-подробно, че има орлово гнездо, а в него - малко орле. То все още не можеше да лети. С острото си клюнче, разкъсваше таралеж. Изглежда ни усети, защото пусна плячката и започна да се отдалечава от гнездото. Измина към метър и половина, два метра настрани пристъпвайки от крак на крак. Беше тъмно кафяво с остър жълт клюн. Макар и по-голямо от голям охранен петел изглеждаше безпомощно и много мило. Побързахме да се махнем от там за да не го плашим.


Червената скала

Отправихме се към Анкина скала. Отзад чувахме Славей да мърмори непрекъснато. Не можехме да разберем какво става, но продължавахме да вървим напред. Бяхме изгладнели и затова бързахме да стигнем до скалата. По едно време се усетихме, че Славей и Добрин ги няма зад нас. Не се виждаха, нито се чуваха. Поспряхме за да ги изчакаме. Докато чакахме набрахме малко риган. Тъкмо беше нацъфтял. Най-после двамата се появиха. Бяха смешна картинка! И двамата бяха заобиколени от облак конски мухи. Нищо не можеше да ги спаси. Едва сега ни стана ясно защо е било мърморенето. Посъветвахме ги да откъснат клончета, които да размахват за да ги отпъдят от себе си.Тези същества са ужасно са досадни, когато нападнат някого. Захапват и късат частици от кожата. Много боли от техните ухапвания. Около нас също се въртяха но около 1 - 2, а тях не можехме да ги видим от рояка, който ги беше нападнал. Стигнахме скала. Добрин и Славей не можеха да седнат и да се нахранят спокойно. По едно време им казах да седнат и да се опитат да не се движат. Те ме послушаха и за наша изненада, досадните конски мухи изчезнаха! Да не повярва човек! На връщане Славей освободен от досадниците вървеше толкова бързо, че не можехме да го настигнем.

Анкина скала














На Анкина скала

















Заваля. Не беше сериозен дъжд, но успя да намокри обувките и панталоните ни до коленете. Не след дълго спря.


Старото дърво

Преди да си тръгнем,
Петър спомена за Старото дърво, което се намира наблизо. Славей и Добрин, не го бяха виждали, затова помолиха да им го покажем. Петър ни поведе по горския път, където се намираше то – бял стогодишен бор. Обяснихме им къде да го намерят, а ние изостанахме, защото бяхме изморени и не ни се ходеше до там. Те се отправиха към дървото.  След повече от половин час се върнаха доволни, че са отишли да го видят. На отиване забелязали стадо от 6 диви прасета и то доста големи. Дострашало ги, но се разминали без последствия. Глиганите не са ги забелязали.



Изкарахме чудесно с малко емоции и интересни преживявания.

Стефка Точева (Стефи)
Гр. Пловдив


Няма коментари:

Публикуване на коментар