вторник, 29 януари 2013 г.

До Анкина скала и Червената скала


В неделя аз, Петър, Славей и Добрин потеглихме за Червената скала през с. Добростан. Паркирахме до една огромна, загадъчна вила.

Пътеката започваше точно срещу вилата. Малко трудна е за откриване, но ние все пак знаехме от къде започва.

Навлязохме в прохладната гора и си отдъхнахме от топлината. Августовското слънце прежуряше и беше доста горещо. От двете страни на пътеката се червенееха огромно количество ягоди. Толкова много и толкова големи ягоди не бяхме яли и виждали до сега. Не можехме да ги подминем ей, така... Нападнахме ги без много, много да се церемоним. Вкусният плод ни освежи и повиши настроението. Ядяхме и не спирахме. Натъпкахме се като, че ли никога не сме виждали ягоди. В действителност такава вкусотия скоро наистина не бяхме яли. Позабавихме се, но какво от това нали си похапнахме и освежихме?!


Вечерник

Малко преди обед стигнахме до Червената скала. От юг има пътека, която слиза надолу под нея и от където може да се види колко е отвесна и стръмна. Тръгнахме по пътечката за да покажем на Добрин и Славей как изглежда скалата отстраниТогава Петър съзря нещо, което шаваше под върха на скалата. С бинокъла успя да разгледа по-подробно, че има орлово гнездо, а в него - малко орле. То все още не можеше да лети. С острото си клюнче, разкъсваше таралеж. Изглежда ни усети, защото пусна плячката и започна да се отдалечава от гнездото. Измина към метър и половина, два метра настрани пристъпвайки от крак на крак. Беше тъмно кафяво с остър жълт клюн. Макар и по-голямо от голям охранен петел изглеждаше безпомощно и много мило. Побързахме да се махнем от там за да не го плашим.


Червената скала

Отправихме се към Анкина скала. Отзад чувахме Славей да мърмори непрекъснато. Не можехме да разберем какво става, но продължавахме да вървим напред. Бяхме изгладнели и затова бързахме да стигнем до скалата. По едно време се усетихме, че Славей и Добрин ги няма зад нас. Не се виждаха, нито се чуваха. Поспряхме за да ги изчакаме. Докато чакахме набрахме малко риган. Тъкмо беше нацъфтял. Най-после двамата се появиха. Бяха смешна картинка! И двамата бяха заобиколени от облак конски мухи. Нищо не можеше да ги спаси. Едва сега ни стана ясно защо е било мърморенето. Посъветвахме ги да откъснат клончета, които да размахват за да ги отпъдят от себе си.Тези същества са ужасно са досадни, когато нападнат някого. Захапват и късат частици от кожата. Много боли от техните ухапвания. Около нас също се въртяха но около 1 - 2, а тях не можехме да ги видим от рояка, който ги беше нападнал. Стигнахме скала. Добрин и Славей не можеха да седнат и да се нахранят спокойно. По едно време им казах да седнат и да се опитат да не се движат. Те ме послушаха и за наша изненада, досадните конски мухи изчезнаха! Да не повярва човек! На връщане Славей освободен от досадниците вървеше толкова бързо, че не можехме да го настигнем.

Анкина скала














На Анкина скала

















Заваля. Не беше сериозен дъжд, но успя да намокри обувките и панталоните ни до коленете. Не след дълго спря.


Старото дърво

Преди да си тръгнем,
Петър спомена за Старото дърво, което се намира наблизо. Славей и Добрин, не го бяха виждали, затова помолиха да им го покажем. Петър ни поведе по горския път, където се намираше то – бял стогодишен бор. Обяснихме им къде да го намерят, а ние изостанахме, защото бяхме изморени и не ни се ходеше до там. Те се отправиха към дървото.  След повече от половин час се върнаха доволни, че са отишли да го видят. На отиване забелязали стадо от 6 диви прасета и то доста големи. Дострашало ги, но се разминали без последствия. Глиганите не са ги забелязали.



Изкарахме чудесно с малко емоции и интересни преживявания.

Стефка Точева (Стефи)
Гр. Пловдив


понеделник, 28 януари 2013 г.

В околностите на х. Марциганица

На 6 април 2005 година - рожденият ден на Павлин, отидохме на х.  Марциганица. Оставихме автомобила зад хижата и се отправихме на запад. Слънцето греeше приветливо, но не топлеше много. Подухваше лек, студен ветрец.

Отначало тръгнах с ентусиазъм, а после постепенно започнах да се изморявам, въпреки че пътека беше почти равна и приятна за ходене. Движехме се от южната страна на склона. Пътеката тук там беше обрасла и едва си пробивахме път. По-надолу някой беше окастрил клоните и се придвижвахме по-бързо. Недалече от хижата забелязахме една къщичка, построена от сивкави тухли. Първоначално помислихме, че е вила. После Павлин погледна GPS-а и се усъмни дали това не е пещерата "Добростански бисер". Съгласно заложените координати точно тук трябваше да се намира пещерата. Решихме да проверим, защото за вила сградата изглеждаше много странна - с метални решетести врати, без прозорци. Изкачихме се до нея. Наистина това беше входа на пещера. До нея нямаше достъп. Вероятно е опасно да се влиза вътре или за да я предпазят от вандализъм, я бяха орешетили така. Вратите на къщичката бяха заварени и не можеше да се влезе. Въпреки това, някой беше успял да избие голям отвор отзад, откъдето вероятно по-любопитните и по-смелите влизат. От един страничен отвор край къщичката стърчаха две метални тръби. Погледнах надолу и видях, че към пещерата водят метални стъпала. Не влезнахме да проверим какво има. Нещо май ни достраша.

После се покатерихме на едно връхче. Срещу него се издигаше още един скалист, обрасъл с дървета връх. Павлин предложи да го изкачим, но на мен нещо не ми се катереше.





Предполагаемият вр. Попа

Трябваше се спуснем надолу поне 20-на метра, а после да изкачим поне още  50 метра нагоре.  От източната, южната и западната страна връхчето беше скалисто и стръмно, а от нашата страна беше обрасло с гора. Тук поспряхме да починем, не че бяхме изморени, но гледката беше хубава, макар и маранята да скриваше от погледите ни околността. Помотахме се може би около половин час. Павлин имаше план къде ще ходим, а аз го следвах. Нали беше неговият ден? После продължихме към ливадите, до които бяхме идвали от Сливов дол, там където се намира четиридесет метров водопад. Мисля, че 4 часа есента се изкачвахме до тези поляни. Искахме да стигнем до Марциганица, но едва стигнахме до един връх, на който имаше триънголачна точка. Точно там си направихме снимка със самоснимачката.


Спуснахме се от връхчето и навлязохме в гората. Пътеката минаваше покрай някакво изоставено почти напълно разрушено селище. Останали са само основите на къщите. Чудехме се дали са обори или нещо друго, защото бяха много малки по площ, но пък градени от камък. По-късно разбрахме, че това било с. Сливово, разрушено от турците. Навремето няколко човека от това село нападнали турчина бирник, който събирал данъците. Убили го и го ограбили. Тялото хвърлили в пещерата, покрай която минахме и която дълги години хората я наричали "Мехмедева дупка", а сега са я прекръстили на "Добростански бисер". Като научили турците за тази работа заловили попа и го принудили да скочи от един скалист връх. Това е точно този връх, на който Павлин искаше да се изкачим. Друг такъв стръмен и скалист връх няма в околността. От тогава върхът носел името "Попа". По всяка вероятност после са разрушили и селото. Крадците - убийци избягали със съкровището, а техните съселяни са претърпели последствията.



Изглед към тракийско светилище

Към
обед се спуснахме към ливадите. А после се изкачихме на друго възвишение, където имаше табела указваща посоката към тракийско историческо място. Обиколихме всички връхчета едно след друго, но нищо не намерихме, което да ни подскаже, че е историческо място. Забелязахме в ливадите една къщичка, до която беше спрял един зелен автомобил - УАЗ. Около къщичката се разхождаха мъже облечени с камуфлажни дрехи, а едно куче вълча порода подскачаше около тях. Спуснахме се към към тях за да се запознаем и да ги поразпитаме за околността. Това бяха лесничеи от Лъки, които обикаляха поверения им район. Единият от тях ни разказа за легендата и ни посочи пътя откъде да минем за да стигнем до вековното дърво. До него ходихме през зимата, от изток, а сега искахме да го стигнем до него от запад. Поразпитахме за това - онова и тръгнахме към дървото. Скоро ни застигнаха с автомобила по пътя. Към четири след обед стигнахме до дървото. То се намираше на едно връхче, на което се простира огромна поляна оградена с борова гора. В западния край на поляната е построен малък параклис - св. св. Петър и Павел. Много тихо и спокойно място. Слънцето препичаше и на нас никак не ни се тръгваше. Забелязахме, че има пътека от източната страна на хълма. Спуснахме се по нея и стигнахме до пътя, който го заобикаляше. По този път дойдохме през зимата до дървото. По-късно забелязахме, че той се разклонява напред и надясно. Решихме да проучим този, който свиваше надясно. Натъкнахме се на пътека със стара маркировка за хижата, която минаваше през гората. На места шипковите храсти я бяха обрасли и трудно се преминаваше. По-късно тя отново се сля с пътя, а по-нататък двата пътя се сляха отново.

Забелязахме, че пътеката се отклонява през гората. Тръгнахме по нея и не след дълго излязохме на една ливада, която се намираше съвсем близо до хижата. Сутринта минахме в горния й край, от южната страна, а сега се озовахме посредата на ливадата. Пътеката минаваше край водохранилище и дървена поилка за животни, прогнила и обрасла с мъх. Пътеката стана стръмна, а кучетата от хижата ни усетиха и започнаха да лаят свирепо. Излязохме от гората отзад зад един параклис, който стоеше недовършен вероятно от години. Разгледахме изтритата карта на околността. Сега като имахме представа за околността, дори и полуизтритите пътеки ни подсказваха накъде водят. В това време дойде хижаря. Запали старата си и раздрънкана Лада. Не бил я палил десетина дни. Попитахме го дали знае къде точно се намира вр. "Попа", защото според картата трябва да е точно пред хижата, а в околността друг такъв стръмен връх нямаше, освен онова връхче, което беше доста по-настрани и което беше близко както до пещерата, така и до разрушеното село. За съжаление той бил от скоро хижар и не познавал района. Братовчед му притежавал над 50 % от хижата. Щели да правят основен ремонт – да сменят дограмата, вратите, да я пребоядисват и т.н.




Вековното дърво
Качихме се разочаровани в автомобила, че пак и не ни стана ясно, кой е този легендарен връх и потеглихме към Мостово. Искахме да разгледаме това село и да видим неговата забележителност - природно изваян мост. Пътят се виеше като змия, тесен и стръмен. Асфалтът беше нов, но пак направен без улеи за оттичане на спускащата се отстрани вода и без бордюри. Точно в началото на селото Павлин забеляза моста. Както ни каза Доктора - кмет на с. Добростан, едва се забелязва. Реката шумеше и се блъскаше в огромните мраморни скали отронили се и препречили коритото на реката. Отидох да видя моста и от другата страна. Спуснах се покрай селските гробища, а от там пътечката отначало стръмно, после по-плавно се спусна до коритото на реката. И тук мраморни плочи се търкаляха в реката, която на места ги беше изваяла и загладила като скулптор. Един голям камък оформен от споени бели мраморни кръгли камъчета ми направи силно впечатление. Сякаш някой ги беше залепил едно за друго. В действителност това беше работа на природата. Огромна мраморна скала лежеше посредата на реката и по нея можеше да се ходи, но свършваше точно преди да стигне другия бряг. В реката имаше доста вода и по никакъв начин не можех да прескоча от другата страна. Застанах в средата на реката и успях да снимам скалния мост. Не след дълго и Павлин пристигна. Направих му няколко снимки край реката и посредата на реката. Бях се засилила да търся брод за да премина от другата страна, но той ме разубеди.


Мостът на р. Мостова Сушица край с. Мостово

Река Мостова Сушица
Изкачихме се с автомобила до селото. От там имаше чудна гледка към трите връхчета издигащи се над Белинташ, както и към самия Белинташ. Слънцето тъкмо огряваше скалите. Потеглихме обратно към къщи.


Река Мостова Сушица


Когато се изкачихме на основния път, спряхме и се изкачихме на една полянка. Беше приказно място. Слънцето залязваше и с последните си отблясъци осветяваше скалите, на които тази зима направихме много снимки от различни места. Отляво бяха Шилнатите скали, точно насреща едва се виждаше Белинташ с неговите вертикални каменни образования.





Изглед към Шилнатите камъни, Белинташ, Момин камък, Проглед, Караджов
камък

Птички пееха в клоните на дърветата и освен техните нежни трели никакъв шум не нарушаваше спокойствието на този планински край. Въздухът беше чист и напоен с мириса на мащерка и разорана пръст. Под краката ни лежаха три ниви, обработени от трудолюбиви родопчани. Свежата зеленина на току що поникналата трева създаваше невероятно чувство на спокойствие. Подухваше лек ветрец, който рошеше косите ни и галеше лицата ни. Влюбих се в това място. Беше невероятно! Направих няколко снимки за да запазя спомена за този прекрасен момент, дори снимах и няколко филмчета, надявайки се, че ще запиша чудесните птичи звуци.
8 април 2005  г.
Стефка Точева (Стефи)