петък, 25 януари 2013 г.

По пътеката за Червената стена над Бачковския манастир




В един мразовит декемврийски ден се запътихме по пътеката от Бачковския манастир за Червената скала. Пътеката минаваше покрай манастирската градина, костницата, изоставен пионерски лагер и достигаше до една голяма поляна обсипана с големи камъни. В десния край на поляната беше изградена чешма, от която струеше бистра и студена вода. По-нагоре, малко преди пътеката отново да се скрие в гората имаше още една чешма, а след нея е аязмото, където също тече много студена и вкусна вода. От него пътеката се разделя на две - за Клувията и за Червената стена.

Чешмата

Слънцето тъкмо изгряваше. Лъчите му се процеждаха през зъберите на Червената скала и бавно осветяваха поляната, чиято трева беше заскрежена и блестеше с хиляди отблясъци, сякаш беше поръсена със скъпоценни и полускъпоценни камъни - сапфири, рубини, изумруди, планински кристал. Невероятно съчетание на нежни блещукащи съцветия. Светлината се разпадаше на основните си цветове преминавайки през ледените кристалчета.

Скалите над поляната
Забелязахме нова промяна покрай пътеката. Бяха направени дървени огради от тънки борови клони. Лакът все още не беше напълно изсъхнал по тях. Някои от оградите бяха поставени на подходящи места и вероятно щяха да бъдат полезни, но други изглеждаха не само  не на място, но и да се чуди човек защо изобщо са ги поставили там?! С времето просто ще бъдат изпотрошени и отнесени за огрев или просто ще да бъдат разпилени.
След аязмото, пътеката започваше да се издига. Тя ставаше все по-камениста и стръмна. Нападалите листа от дърветата бяха покрили дупки, камъни, сухи клони. Вървейки по килима от листа не ги забелязвахме и току хлътвахме в някоя дупка, препъвахме се в някой камък или се спъвахме в някой сух клон и губехме равновесие.
Достигнахме до най-интересния участък от пътя - ждрелото на пресъхнала отдавна рекичка, която е изваяла чудни форми в тесните скали и ги е шлифовала както само природата умее да направи това. Вероятно навремето е имало малки водопадчета, водни каскади, прагове, които сега трябваше да преодоляваме за да се придвижим напред. На няколко места бяха монтирани метални стълбички по които се изкачихме нагоре. По средата на красивото ждрело се беше образувало езерце, където лятно време крякаха жаби и бръмчаха множество огромни мухи. Сега то беше замръзнало. Преминавайки по него, ледената покривка се пропукваше и това ме стряскаше. Имах чувството, че всеки момент ледът ще се пропука и стълбичката, която свързваше двете отсрещни страни, ще потъне заедно с нас в ледената вода. Изкатерихме няколко стълбички любувайки се на причудливите форми изваяни от водата. Беше много емоционално да се катерим и да слизаме по тях; да прескачаме скали, камъни, нападали дървета. Скоро се измъкнахме от тясното ждрело и пътеката навлезе в гората.



В  ждрелото

         Започнахме да се изкачваме нагоре. Пътят ни минаваше през амфитеатрално разположена полянка от здравец. Едва познахме мястото. Ако не бяхме минавали няколко пъти от там, едва ли щяхме да го познаем. Здравецът се беше свил и изсъхнал до неузнаваемост. Последният път, когато преминахме през тази полянка, той беше в разгара на своя растеж и цъфтеж, а сега сякаш беше изчезнал. Клоните на дърветата бяха оголени и спокойно можехме да наблюдаваме отсрещните скали.



След час и половина, достигнахме до подножието на най-стръмното място от маршрута. Преди двадесетина години бяхме за първи път по същата пътека. Тогава ни казаха, че се нарича „Стоте кълки". Така го знаехме до момента, в който един наш познат, собственик на рибарник, родом от Бачково ни каза, че тази част на пътеката от серпантини, бачковлии я наричат „Четиридесетте кълки". В действителност наистина серпантините са между 42 и 44. Така, че най-вероятно тази стръмна пътека да се нарича именно така. На връщане ги преброихме от любопитство. Наистина се оказаха толкова. Миналата година, когато възобновихме туристическите си подвизи, ни се стори ужасно място. Бяхме се зарекли повече да не минаваме по тази пътека. Повече от час я изкачвахме. Да не споменавам за болките в коленните стави. Една година по-късно изкачвахме серпантините само за 12 - 15 минути. Просто да не повярва човек, какъв напредък сме постигнали!
След четиридесетте серпантини, пътеката започваше да се изкачва по плавно. Скоро достигнахме до скалата, където обичахме да спираме и да се полюбуваме на отсрещните скалисти ридове, обрасли с гъста гора. Пихме чай, ядохме ябълка и след кратка почивка потеглихме по нататък. Денят беше слънчев, но есенен и скоро слънцето се скри зад хребета на планината. По нагоре пътеката минаваше през букова гора и тук планината се отдръпваше настрани, та вървяхме по широка пътека обсипана цялата с кафеникаво оранжева букова шума. Беше мека и дълбока. На някои места затъвахме почти до средата на прастците. В горния край на долината, пътеката отново започваше да се изкачва. Точно там се бяха отронили няколко огромни мраморни скали. Интересното е, че всяка от тях е с различен цвят. Едната беше сивкаво кафеникава като обикновен камък, другата изцяло бяла, а третата в бяло и червено. Ставаше ни някак страшничко, като си помислихме, какво ли би се случило, ако в момента на откъртването на скалите някой се е намирал на пътеката. След скалите пътеката кривна надясно и започна да се изкачва още по нагоре.


Мястото, където поспираме да отдъхнем и да се полюбуваме на отсрещните скали










Не след дълго достигнахме до любимото ни място за отмора - една скала обрасла с големи борови дървета между, чиито стволове се виждаха отсрещните възвишения и скали. Беше много красиво. Обичахме да им се любуваме. Слънцето огряваше скалите и ги правеше да изглеждат изключително бели, сякаш са затрупани от сняг. Отсрещните върхове бяха обрасли с гъста борова гора, а тук там растяха елхички здраво впили корените си сред скалите. Този път не спряхме да си починем за по-дълго. Направихме само няколко снимки и продължихме. От тук до ливадите, които бяха крайната точка на днешното ни пътешествие имаше пет-десет минути. Преди да ги достигнем хвърлихме поглед към чешмичката, която се намираше на 10-на метра надолу и вляво. Коритото беше замръзнало, но наоколо ясно се виждаха стъпки на горски животни. Дивите прасета се бяха развихрили. Бяха оформили пътека през гората до чешмичката, но я бяха разровили и от двете й страни.

Скалите




















Ливадите бяха огряни със слънчева светлина. Поседнахме да си починем и обядваме. Въздухът беше свеж и чист като кристал. Толкова леко ни стана на душата, че започнахме да се провикваме и аз разбира се запях. Песента се лееше и се разнасяше надалече. Ехото от отсрещните възвишения го поемаха и го утрояваха. Акустиката беше фантастична! Слънцето препичаше и ние се отпуснахме. Искаше ни се дори да подремнем, но трябваше да тръгваме. Беше към 14 и 30 часа. Нямахме време за повече излежаване. Поехме надолу с неохота. Толкова беше хубаво, че не ни се тръгваше. Слънцето започваше да клони зад хребетите на отсрещните възвишения. Знаехме, че в планината бързо се стъмва, особено през есенно-зимния период.

Поляната










На връщане се препъвах на няколко пъти, но успявах да се задържа без да падна.  Когато достигнахме дървото, проснало се по средата на пътеката през буковата гора, се спънах в един незабележим от нападалата шума клон, не можах да запазя равновесие и паднах по очи на земята. Ударих си коленете и лактите на ръцете. С една дума, хубавичко се натъртих. Въпреки това, повече се безпокоях за фотоапарата, защото той висеше отстрани на тялото ми. За щастие, нищо му нямаше. Станах стенейки, изтупах шумата от дрехите си и скоро забравих за случката. Отново запях подскачайки и подтичвайки надолу. Раницата се блъскаше в гърба ми и това ме караше да намаля темпото.
Денят бързо преваляше и ни караше да бързаме. Когато се измъкнахме от тясното ждрело и стъпихме на голямата поляна се поуспокоихме, защото от тук пътят не беше по-дълъг от половин час. Беше около четири следобед. Имахме време да се приберем до колата без да затъмнеем и затова поехме спокойно надолу по пътеката.

10 Ноември 2004  г.
Стефка Точева

Няма коментари:

Публикуване на коментар