петък, 18 януари 2013 г.

Студенец – Бяла черква – Пепелаша – Дедово – Студенец



Събудих към 6 и 30 часа сутринта. Все още се чувствах уморена от похода направен предишния ден. Никак не ми се ставаше. Останах да се излежавам. Жоро спеше дълбоко. Не ми се искаше да го събуждам, затова останах в леглото. Един час по-късно станах и започнах да се приготвям за новия поход. Едва ли Жоро щеше да го отмени, нищо, че се успиваше. Не след дълго и той се събуди. Умората личеше по лицето му, но и дума не даваше да се каже за отмяна на заплануваната екскурзия.

В 9 часа бяхме готови да потеглим. Денят беше мразовит. Дълго време не можехме да се стоплим в автомобила. Към 10 часа бяхме пред станцията на Института по тютюните. Подготвихме се за път. Тъкмо тръгвахме, когато съпругата на управителя на станцията, отвори прозореца и ни пожела добър път и ни покани на следобеден чай. Благодарихме и продължихме по пътеката за Кулата, Бяла черква. Предишната вечер паднал двусантиметров сняг. Тази нова чистота и свежест повиши настроението ни. Въпреки, че времето беше студено, на нас ни беше приятно да се движим по пръхкавия сняг. По-нагоре пътеката от неколкократните размръзвания и замръзвания през изминалата седмица на места беше станала хлъзгава. Трябваше да внимаваме, защото новият сняг можеше да ни скрои коварни изненади.

След десетина минути стигнахме до скалата, които туристите я наричат “Трапезата”. Много приятно място за отмора. В слънчево време винаги е огряна. Високи тънки борови дървета се издигат над нея. Един стар бук е разперил клони над малката полянка пред скалата. Тя е стръмна и от клоните на дърветата не може да се види основата й. Отстрани на скалата има малка пещера, обрасла със здравец. През зимата почти винаги откриваме следи на горски животинчета. Изглежда не само на нас ни харесва това място.

Скалата "Трапезата"

                Малко по-надолу има още една скала, но тя винаги е в сянка. Затова едната я наричаме "лятната вила", а другата "зимната вила". След тази скала пътят завива наляво и се спуска надолу.  В слънчево време тази част от пътеката е огряна от слънцето и зимно време е много приятно да се движи човек по нея. От двете й страни се издигат големи борове и ели. Под тях е обрасло с боровинкови храсти и здравец. През зимния сезон те едва, едва се забелязват покрити от снега. От издадените скали над пътя са се оформили ледени висулки, които проблясват на светлината, а отгоре тихичко шуртят студени струйки вода.

Половин час по-късно стигнахме до голяма поляна, която се пресича от асфалтираното шосе, което отива до Бяла черква. От другата страна на поляната се намира разрушена къща. Под покрива й все още може да се прочете надпис “Кулата”. Пътеката за Бяла черква пресича поляната и пътя. Наляво е пътя за Пепелаша. Той не е асфалтиран, но е добре оформен и достатъчно широк за автомобили. На Пепелаша има помпена станция, която осигурява водозахранването на района. Помпиерите се придвижват до там именно по този път. През зимата ползват моторна шейна.


Преминахме от другата страна на пътя и се насочихме по пътеката за Бяла черква. Въпреки падналия сняг следите ни от предишната седмица ясно личаха. Тръгнахме по тях. От тук пътеката е по-стръмна. Скоро навлязохме в коловози направени от снегорин. Това облекчи донякъде изкачването ни. Вървяхме през хубава смесена гора. Новият сняг беше покрил дърветата. Те изглеждаха много красиви в новата си премяна, сякаш бяха покрити с наметала от ефирна бяла дантела. Най-малките елхички сгушени под снега оформяха красиви тумбички. Клоните на леските бяха нависнали надолу, натежали от снощния сняг. На места те препречваха пътеката. Минавайки под тях, снегът падаше във вратовете ни. Изписквахме от изненада, но се размивахме изтупвайки нападалия по раменете и косите ни сняг.
 
Горе, където пътеката ставаше по-равна, забелязахме конски следи. Те бяха доста хаотични. Предишната седмица видяхме един самотен кон да скита из гората, като че ли се бе загубил в дебрите на планината.

Пътеката отново пресече шосето за Бяла черква. Трябваше да преминем през крайпътните преспи, които снегоринът бе оформил. Те бяха дълбоки почти до кръста. Прехвърлихме се през мантинелата и отново попаднахме в гората. Тук имаше много дебели и високи борове. Колкото повече се изкачвахме, толкова дърветата в гората ставаха по-големи. Някои от тях сигурно са столетници.

Два часа след нашето тръгване от мястото, където паркирахме, стигнахме до Бяла черква. На малката писта децата се пързаляха. Чуваше се весела глъчка и детски гласове. От двете страни на шосето бяха паркирани автомобили. В една каравана се даваха ски под наем. За някои беше настъпила истинска трагедия. Нямаше техният номер ски.

Пистата на Бяла черква

От чешмата на паркинга струеше бистра, студена и много вкусна вода. Винаги, когато минаваме от там си наливаме бутилките. Този път също подновихме запасите си и продължихме да се изкачваме. Движехме се по широк коларски път. Шейна беше утъпкала донякъде пътя, което облекчаваше придвижването ни по снега. Гората на около беше много красива. В този край растяха красиви борове и ели. Някои от тях бяха огромни и с много красиви корони.



Половин час по-късно стигнахме до мястото, където пътеката свиваше наляво от пътя и започваше стръмно спускане към Пепелаша. За двадесетина минути стигнахме до реката. Внимателно преминахме по моста и се отправихме към помпената станция. Вървяхме по нашите следи оставени от предишната седмица. Тогава минахме по обратния път – от Кулата през Пепелаша за Бяла черква.




Тук реката оформяше много красиво ждрело. От двете стани на пътя се издигаха красиви скали, обрасли от мъх и засъхнал здравец. На места от камъните се спускаха ледени висулки. Някои от тях стигаха до земята. Други бяха обледили цяла стена. Реката на места беше покрита от сняг и лед. Прагчетата и водопадчетата се разширяваха в малки вирчета, чиито краища приличаха на ледена дантела. Водата течеше и шумеше приспивно. Ту заглъхваше под ледената покривка, ту отново изкачваше на повърхността. През заснежените клони се виждаха отсрещните скали и храсти. Гората с величествените си борове и ели бе надвиснала над реката. Паднали дървета напряко на рекичката оформяха естествени мостчета.





На станцията разпитахме за пътя към Дедово. Обясниха ни къде е отбивката от пътя. До селото се отивало за около час и половина. В действителност пътят се оказа много по-дълъг. Благодарихме за информацията и се сбогувахме с помпиера.



Беше вече 13 часа следобед. След няколко минути стигнахме до разклонението. Намерихме табела, която сочеше наляво. На нея бе написано “Бяла черква”. Поогледахме се за другата маркировка - към Дедово. Едва ли щяхме да я открием, ако предварително нямахме представа, че именно червеният спрей пръснат небрежно върху ствола на едно дърво е маркировката, която търсим. Беше толкова зашумено и обрасло, че изобщо не личеше там да има пътека. Още от начало, като че ли нещо започна да ме дърпа. Този див и непознат път ме стъписа. Скоро стигнахме до реката. Пътеката минаваше от другата й страна. Намерихме няколко камъчета по които успяхме да я пресечем и да се озовем отново на пътеката. На голяма поляна край реката имаше изоставена ферма. Постройката строена с много финес се рушеше. Най-запазена бе задната стена построена от камък. От там пътят стана истинско мъчение за нас. Не само беше обрасъл от храсти, но имаше много нападали дървета. Трябваше да пълзим на четири крака, да прескачаме трупи, коренища, които често пъти бяха високи над кръста. Другаде се провирахме под сплетените клони. Снегът се ръсеше върху дрехите и по главите ни. Докато се измъкнем от тази дивотия, силите ми се изчерпаха. Започнах едва, едва да се движа. Умората надделя. Имах нужда от почивка. Целият път бе трудно проходим. Тези препятствия доста забавиха придвижването ни. Вместо час и половина, според указанията, пътят се оказа по-продължителен. В Дедово пристигнахме към 16 часа.



Преди селото се натъкнахме на много красиви скали. Пътят разцепваше скалата на две. Точно този ден си забравих фотоапарата. За щастие или не, но нямах с какво да заснема тези красиви природни творения. Един голям плосък камък се отронил и търкулнал надолу. Два огромни бряста го бяха заклещили и не го пускаха.

Близо до селото пътят бе превърнат на сечище. Огромни борови и букове стволове се въргаляха разхвърляни и номерирани насред пътя. Не ни стигаха до сегашните препятствия, ами сега и това. Трябваше да се катерим върху дънерите и да слизаме от тях за да се придвижим напред. Това много ме уморяваше. Бих казала, направо ме изтощи. Тежките автомобили, натоварени с трупи бяха издълбали дълбоки коловози върху пътя. Беше станал трудно проходим.

Денят бе много студен и аз се схванах в раменете. Не можех да продължа. Трябваше да се раздвижа. Започнах да правя гимнастика, масажи. Устните ми се напукаха. Не усещах, че е толкова студено. Бях облечена само с тънка мериносова блузка и поларна жилетка. Якето го носех в раницата. Не предполагах, че температурата е около –10 градуса. По-късно в колата, когато видях термометъра, разбрах грешката си. Бях много изненадана, но не взех мерки да се облека навреме. Тялото ми се сковаваше все повече и повече. Аз съвсем забавих ход. Жоро вървеше с километри напред. Той беше много притеснен и бързаше, без да знае за моя проблем.



Едва към 16 часа стигнахме първите къщи на селото. Започнахме да се поуспокояваме, че по-голямата част от пътя го изминахме без особени премеждия, въпреки моето сковаване. Преди да навлезем в селото облякох якето. Почувствах, че се затоплям.

Едва намерихме пътеката. В началото имаше знаци, но скоро ги изгубихме. Наложи се да се върнем почти от средата на пътя за да потърсим отново пътеката. Най-после я открихме и забързахме. Започна да притъмнява, а пътят не ни беше известен. Нямахме представа от къде ще минем, нито има ли някаква маркировка и дали се вижда. Бързо се спуснахме до реката. Там се мобилизирахме и започнахме едно продължително и тежко изкачване. Пътеката беше добре очертана. Този ден явно доста туристи са преминали по нея, защото ясно личаха следите им. Катерехме се все по-уверено. Бързахме. Нямахме много време за мотаене. Ридът бе обрасъл с хубава букова гора, сред която имаше красиви скални образувания, но нямахме време да ги разгледаме подробно. Мракът все повече ни обхващаше. Към 17 часа стигнахме до една скала, от където имаше прекрасен изглед към селото. То се беше сгушило в пазвите на планината и беше замряло. Нито дим, нито кучешки лай, нищо не показваше, че някой живее в селото. От тази скала до “нашата” скала, както я наричахме имаше около десетина минути. Щом стигнахме до нея се успокоихме напълно, въпреки че съвсем стана тъмно. Все още виждахме следите по снега. От тук нататък пътеката ни бе позната. Макар и маркировката да е много стара и на места почти изтрита от времето, имахме представа от посоката и нейните извивки.



Не след дълго се наложи да сложим лампичките на главите си. До сега бяхме ги използвали само веднъж – в една мъгла. Нищо не се виждаше. Решихме, че сме си дали парите на вятъра. Тогава уж си взехме бележка да не затъмняваме, а ето че отново се оказахме в незавидна ситуация. Поради задръстванията по пътя, премръзването ми и непознаване на маршрута, както и неговата продължителност, надценихме възможностите си, или по-скоро моите възможности се оказаха недостатъчно добри за това пътуване.

Този път лампичките свършиха добра работа. Те не само осветяваха пътеката, но поне на мен, ми вдъхваха кураж. За трети път ми се случваше да се движа нощем в гората. Но този път ми се стори по-страшно и призрачно. Дали от студа или от напрежението, два дни по-късно на устните ми се появиха херпеси  До сега не ми бяха излизали, колкото и тежко да съм боледувала.

След скалата се движихме още два часа в тъмното. Към 19 часа вечерта бяхме до автомобила. Управителят на вилата, пред която сутринта паркирахме, се беше паникьосал.  Не знаехме как да му се извиним. Той ни покани вътре на чаша чай и да му разкажем за премеждията си. Побъбрихме половин час и поехме към Пловдив. Почти до града не успяхме да се стоплим. Толкова беше студено! Едва сега забелязахме, че температурата е –9 градуса.

Когато се прибрахме нямахме сили да се помръднем. Всичко ни болеше. Бяхме напълно изтощени. Дори горещият душ не можа да възвърне напълно силите ни. Едва намерих сили да направя бърза вечеря. Легнахме си и заспахме бързо. Бяхме на ръба на изтощението.


19 януари 2005 год.
Гр.Пловдив

Стефка Точева (Стефи)

Няма коментари:

Публикуване на коментар