Вървях бавно край езерото. Съзерцавах как слънцето бавно залязваше, сякаш потъваше зад короната на дърветата. Не бях виждала по-дивна гледка! Приказен залез! Исках да го нарисувам, а чувствах, че няма да ми достигнат нито сръчност, нито умение за да доловя и отразя чудното съчетание на багри в този момент. Слънцето позлатяваше върховете на дърветата, а самото то беше като бляскав, златен диск, който пръскаше златни лъчи и отблясъци в синевата около себе си. Част от лъчите му пробождаха едно многоцветно облаче, което беше застанало в непосредствена близост до него. Отдолу то беше бяло и пухкаво като захарен памук, по-нагоре преминаваше в синкав цвят, а още по-нагоре синьото потъмняваше още повече. Най-отгоре малки, леки и пухкави, бели облачета бяха накацали тук – там по повърхността му и приличаха на сметанови розички върху торта. Границата между тях и сивосинкавото облаче беше златиста и приличаше на златно ламе втъкано във финна свилена тъкан.
Насреща Родопите ме мамеха със своята призрачност, обвити в тънка нежна мъгла, появила се при залеза и само розовият оттенък над тях, който постепенно избеляваше до пепеляво розово и бяло чезнеше в безбрежната синева на планината.
Изкуственото езеро помръкваше незабележимо. Повърхността му беше гладка като огледало и очертаваше върховете на гората от левия бряг.
Нито птици се виждаха, нито полъх на вятър се усещаше. Природата сякаш беше задрямала пред тази дивна красота. Слънчевият диск бавно и незабележимо чезнеше зад дърветата.
Петнадесет минути по-късно залезът се стопи и започна да чезне в сумрака. Започна бързо да притъмнява. Нощта се спускаше над гората и заревото бързо изчезваше.
Август 2003 год.
Стефка Точева (Стефи)
Гр. Пловдив
Няма коментари:
Публикуване на коментар