До вр. Безово през х. Момина сълза

Събудихме се рано и погледнахме навън. Времето обещаваше да бъде хубаво. Слънцето надничаше през облаците и нямаше никакви изгледи да завали. Нарамихме раниците и потеглихме към вр. Безово. До върха и Гонда вода са ни известни две пътеки и един коларски път. Отначало всички започват от хотел-ресторанта Варницата след Асеновград. Пътеката за х. Момина сълза започва от виадукта, доставящ вода на ВЕЦ “Асеновград”. Пътят за Гонда вода продължава на изток, а пътеката за Гонда вода и х. Безово се отбива от пътя 300 м. по-нагоре. Тази пътека се разделя на две. Наляво се отива за Гонда вода, х. Безово и вр. Безово, а надясно за х. Момина сълза, Гонда вода и вр. Безово.

На разклона взехме решение да тръгнем по пътеката към Момина сълза. В един дъждовен летен ден слезнахме от Гонда вода по същата пътека, когато мокрите клони на храстите и дърветата ни шибаха по лицата, а дъждът не спираше. Прогизнали и позамръзнали бързахме и не можахме да забележим красотата на природата около нас. Тогава маршрутът ни се стори много неприятен. Досега на никого от нас не му беше хрумвало да опитаме отново да минем по тази пътека. Ето защо, това решение беше изненадващо и за двама ни, но ни беше поомръзнало да изкачваме вр. Безово по лявата пътека. Желанието ни за промяна и нови впечатления ни накара да тръгнем надясно към х. Момина сълза. Пътят се оказа по-полегат от левия. Не след дълго излязохме на панорамна гледка, която още увеличи плюсовете на този маршрут. Неприятните спомени започнаха да избледняват и да се заменят от възторга предизвикан от красотата, която се откри пред нас и новите непроучени места. От мястото, където се издигаше парапет от стоманени въжета, се откриваше чудна гледка към Асеновата крепост. Църквата стоеше самотна, кацнала на едно възвишение, горда и величествена, устояла на времето и набезите на нашествениците. Пътят под нас се виеше като лента, а шумът от автомобилите достигаше чак до нас, нарушавайки горската тишина.

По нагоре се натъкнахме на много интересна скала. Тънки каменни люспи, споени с вулканична пепел бяха оформили трошливо скално образувание. Още по нагоре забелязахме, че с такива скали беше покрита цялата област. Вулканична пепел и вкаменелости бяха застинали от векове, обрасли с дървета, мъхове и трева.

Сред гората забелязах едно самотно, пречупено по време на буря дърво, на чийто връх беше пораснала голяма дървесна гъба. Дървото бе проядено от червеи, а кълвачите бяха оформили големи отвори по дънера на дървото. Най-отгоре, точно зад гъбата имаше отвор на гнездо. Чудесен апартамент с балкон!

След час и половина стигнахме хижата. Навремето сградата вероятно е била красива, но сега беше изоставена. Мазилката се рушеше. Сградата стоеше безстопанствена и на човек му дожаляваше като я гледа в това състояние. До хижата имаше параклис, построен от камък. Него сякаш времето не го беше докоснал. Той стоеше горд и изправен, сякаш за да покаже, че камъкът е вечен.

Поспряхме да си отпочинем и изядем по една ябълка. От някъде дойде едно малко сиво котенце, което започна да се умилква и да се търка в краката ни. Изглеждаше много живо с ярко зелените си очи, които гледаха тъжно. Лакомо изяде парчето от вафла, което му подхвърлихме и ни погледна с изумрудения си поглед за още. За съжаление бяхме изяли запасите си от храна. Не можахме да му дадем нищо повече.

Тук не се бавихме много, защото знаехме, че ни предстои поне още един час изкачване до Гонда вода. След хижата очаквах пътя да стане доста по-стръмен. Донякъде очакванията ми се потвърдиха, но за моя изненада пътят от тази страна на планината беше по-плавен от другия. За 2 часа и половина заедно със снимките и любуванията на природните красоти стигнахме до Гонда вода. По другата пътека това разстояние нормално ни отнемаше три часа. Дано не съм се заблудила, но като че ли от тук пътят беше по-кратък и по-лек.

Пазачът на Гонда вода беше изнесъл пейка, която се огряваше от слънцето и ние решихме, че не е зле да отпочинем малко преди да атакуваме върха. Бяхме изгладняли и нищо, че беше рано решихме да изядем сандвичите с риск да ни стане тежко при изкачването му. Похапнахме добре, пихме чай, дори изядохме една ябълка. Мислех, че ще видим доста зор нагоре с тези пълни стомаси, но за наше щастие този път всичко мина гладко. Докато обядвахме забелязахме, че прекършеното черешово дърво беше отрязано. Дожаля ни за него, защото напролет беше много красиво с белоснежните си цветове. Разцъфнеше ли, то се превърщаше в приказна феерия сред разрушените и изоставени сгради на някогашния пионерски лагер. Не знаем дали е давало някакви плодове, но само заради тази красота си струваше да бъде запазено.

След Гонда вода пътеката променяше посоката си на запад. Провирайки се между люлякови храсти, тя достигаше до Слънчева поляна, откъдето се откриваше неповторима гледка към долината. В низината се виждаха разпаляни селата Златовръх, Избегли, Козаново, дори и Горски извор се открояваше в далечината. Язовири и микро язовири блещукаха на слънцето. Техният цвят се променяше в зависимост от цвета на небето и облаците по него. Ширналите се докъдето поглед стига обработени от трудолюбиви селяни полета привличаха погледа със своята палитра от цветове. Много беше красиво.

От Слънчева поляна пътеката ставаше по-тясна. Тя криволичеше и се издигаше стръмно нагоре. Беше цялата обсипана със златисто кафява шума, която шумкаше под краката ни. Малко по-нагоре пътеката преминаваше през широка алея поръсена с шишарки и дебел слой листа. Насред алеята се беше изтегнало отдавна отрязано дърво, което сега едва, едва се подаваше изпод дебелия дюшек от нападали листа. Без да забележим настъпвахме по някоя шишарка и губехме равновесие политайки ту наляво, ту надясно.

По средата на пътя до върха се откриваше прекрасна гледка към ридовете над Бачково, а на север се очертаваше снагата на Стара планина. В далечината се открояваха силуетите на върховете “Христо Ботев” и “Амбарица”. Слънцето ги огряваше и те проблясваха в далечината. Изглеждаха толкова далечни и недостижими.

На върха бяхме след около час. След малка почивка поехме надолу. За наша изненада този път се спуснахме необичайно бързо до автомобила и тъкмо навреме – денят преваляше, слънцето отдавна се беше скрило зад хребета на планината. Нощта бързо се спусна.

6/12/2004 г. 
Гр.Пловдив

Стефка Точева (Стефи)