Неделен излет до вр. Безово през местността Гонда вода

Събудихме се сутринта както обикновено с единствената мисъл какво ще бъде времето и къде да отидем. Правейки сандвичите и чая обсъждахме евентуалните маршрути. Спряхме на маршрута Варницата - вр. Безово. Потеглихме за там към девет часа сутринта.

Пътеката се издигаше бавно криволичейки между дърветата. Слънцето грееше силно, но под листата на дървета не се усещаше неговата сила. Изкачвахме се бавно и трудно. Раниците тежаха и сякаш ни дърпаха към земята. Ставаше все по-горещо и по-горещо. Серпантините следваха една след друга. За съжаление трябваше да вървим нагоре без да спираме. След половин час достигнахме пейката, на която обикновено почиваме и продължаваме нагоре. Спряхме се дишайки учестено. Пихме чай и си разделихме една шоколадова вафла. Продължихме по-нататък. След петнайсетина минути достигнахме до чешмичката. Дебитът й съвсем беше намалял в сравнение с пролетта и началото на лятото. Трудно беше да се напълнят бутилките за вода. Изведнъж забелязахме един обрасъл с зеленикаво кафеникав мъх, дървен чеп. Жоро го издърпа и потече силна струя. Напълнихме пластмасовите бутилки, пихме и продължихме по нататък. Пътеката беше посипана с шума и борови иглички. Нямаше почти никаква растителност. Всичко беше изсъхнало. Нямаше я свежата зеленина, която ни посрещна през пролетта, когато за първи път стъпихме по този маршрут.

                Промушихме се под прекършеното бъзово дърво. От дясно имаше по-стръмна и хлъзгава пътека, но ние предпочетохме да се проврем под дървото. Излязохме от обраслото с бъзови дървета мочурливо място. Изглежда отвсякъде се стичаше подземна вода, защото беше влажно и дърветата лесно се  трошеха, но ниската растителност изобилстваше. Пътеката изведнъж кривна наляво и след малко стигнахме до стар коларски път, който почти се заличаваше по нагоре и се превръщаше в стръмна камениста пътека посипана обилно с кафеникава опадала шума. Вървяхме бавно и методично без да спираме. Шумата шумеше под краката ни, а след нас се вдигаха облачета от прах. От време навреме пропадахме в невидима дупка или се препъвахме в някой незабележим камък. Гората беше като прозрачна - виждаха се само сиво черните стволове на дървета. Природата замираше постепенно. Липсваше веселата врява на птиците. Някои от тях прехвърчаха незабележимо без да издават звук. Пролетната шумотевица и сладостните трели на пойните птички сякаш бяха безвъзвратно изчезнали както и техните създатели. Листата на дърветата падаха и само оголените клони на дърветата стърчаха и пронизваха прозрачния и хладен въздух.

              След час и половина изкачване достигнахме до третото място за отмора. Пейката беше строшена напълно. Май никой от пролетта до сега не се беше заел да я възстанови. Само моята  четвъртина от ствол стоеше непокътната. Тук почти винаги посядахме за кратка почивка на това място, защото пътеката по нагоре изведнъж става много стръмна. Не напразно някой я бе нарекъл „Душевадката". Тя се издигаше се на серпантини нагоре, камениста и разровена от зурлите на глиганите. Малко по нагоре се запъхтяхме и спряхме да си поемем дъх. После отново продължихме за да стигнем до Меча поляна. Тя беше огряна от слънцето. Едно много приятно място за отмора. Още в началото има огнище, където не малко туристи си пекат месо, колбаси, кашкавал. Пролетно време полянката пожълтяваше от иглика. Толкова много иглика не бях виждала, както тази пролет по целия рид, на чийто връх се намираше Меча поляна.

След нея пътеката ставаше по-лека и по-приятна. Не след дълго стигнахме до Гонда вода - бивш концентрационен и пионерски лагер.

Обикновено, когато стигнем там, разменяме няколко приказки с пазача и продължаваме по-нагоре. Но този път не го заварихме. Нямаше го. На Гонда вода изядохме сандвичите си, пихме чай и продължихме към върха.

След около 5 минути достигнахме до Слънчева поляна. Пролетно време тя е невероятно красива - изпъстрена е с множество разнообразни билки. Тук могат да се наберат мащерка, бял и жълт равнец, котешка стъпка, жълт кантарион, а сред билките се белеят ягодови цветове. Цялата поляна е обградена от люлякови храсти, които през май - юни цъфтят и ухаят приятно с нежно лилавите си или бели цветове. Конете на пазача често пасяха на нея и оставяха неприятни следи. Ако бяхме гладни сядахме и похапвахме, а ако не, само почивахме за малко и продължавахме към върха. Този път не спряхме, а продължихме нагоре.

След 55 минутно изкачване достигнахме върха, но преди това преминахме през няколко забележителни места - най напред през една тясна алея, обсипана с множество шишарки върху, които често се подхлъзвахме. Дебел слой миналогодишна шума, подновена от

тазгодишната беше затрупал алеята. Слоят беше толкова дебел и мек, че никой персийски килим не можеше да се сравни с мекотата на златисто кафеникавата натрупана с годините шума. После достигнахме до разклона, който води към хижа Безово. Продължихме да се изкачваме. Покрай пътеката забелязах съвсем свежо зелени ниски храсти. През пролетно летния сезон не забелязвах присъствието им поради разнообразието на зеленина наоколо, но сега сред шумата и оголените клони свежата зеленина на този вечнозелен храст правеше много приятно впечатление.

Най после достигнахме площадката, от където имаше изглед към ридовете над Бачково. Слънцето препичаше и заслепяваше очите ни. Между дърветата на север се белеше покрита от пресния сняг Стара планината. Вр. Христо Ботев се издигаше величествен и недостижим, а от ляво на него беше заобленият и заснежен вр. Амбарица. Отдъхнахме на крак любувайки се на гледката отдясно и отляво, където се виждаха множеството микроязовирчета пръснати в долината около огромното синьо око на яз. Четиридесетте извора. Неправилната му форма проблясваше в далечината и сякаш ни подканваше да се полюбуваме на неговата блестяща като огледало повърхност. Продължихме по нататък и скоро достигаме до падналата елха, където веднъж при силен дъжд се подслонихме.

Направихме няколко снимки и продължихме по пътеката нагоре. Стигнахме до моето дърво. Там често посядахме за да си починем преди да достигнем върха. А, ето го и него. Елите и боровете бяха зелени, но тревата беше пожълтяла и изсъхнала. Времето беше напреднало. Доядохме сандвичите, пихме чай, направихме няколко снимки. След като се почувствахме отпочинали и готови за тръгване, нахлузихме наколенките и тръгнахме обратно надолу. Коленете ни боляха затова започнахме да подтичваме. По стръмнините тичахме, а на равните участъци забавяхме ход. Това като, че ли облекчаваше спускането надолу, тъй като напоследък ставите ни отново се обадиха след няколко месечно затишие. Спуснахме се за двадесетина минути до Слънчева поляна, където се полюбувахме на язовира и селата разпръснати като детски играчки в долината. Отправихме последен поглед към върховете Христо Ботев и Амбарица.

Пазачът на Гонда вода все още не се беше завърнал. Продължихме надолу подтичвайки по стръмнините и забавяйки ход по равните места. Слънцето се беше скрило зад хоризонта и заплашваше скоро да се стъмни. Този път след първата ни спирка-почивка избрахме пътеката към Момина сълза и не след дълго стигнахме до моста на канала, който осигурява вода на водната централа до Асеновград. До Варницата кучето -пазач хранеше малките си. Бяха останали само 2. Другите ги бяха раздали. Вечерта се спусна и съвсем се стръмни. Преобухме се и се качихме в колата. Изморени, но доволни потеглихме за Пловдив. Чудесният ден за съжаление свърши, както и краят на седмицата.

02-12-2004

Стефка Точева (Стефи)